Той гласи, че когато чувстваме, че не научаваме нищо или не допринасяме по никакъв начин трябва да направим, така че двата ни крака да ни отведат там където това се случва. Макар и да не е закон в истинския смисъл на думата, го използваме в Технологията на отвореното пространство (OpenSpaceTechnology), за да опишем ролята на отговорността при груповата работа. Скоро се замислих, че отвореното пространство като метод за водене на големи срещи е една невероятна метафора за живота и свободата. Замислих се и за онези ситуации, в които сякаш не можем да използваме двата си крака и да поемем отговорност за собствената си съдба. С този текст не предлагам някакво уникално решение на проблемите, а по-скоро различен поглед върху какво можем да научим от този метод за живота.
Как протича една сесия при Технологията на отвореното пространство?
Преди всичко е поканата. Тя е нещо много повече от файл или писмо, което получаваме. Това е онзи по-дълбок замисъл, въпрос или търсене на организатора на срещата, което той отправя към потенциалните участници. Поканата не е реклама, нито агитация. Тя е споделяне и приканване за общо действие. Дали да откликнете на нея зависи изцяло от вас. Съответно ако вие каните – никога не знаете кой точно ще се появи. Който и да дойде, това са правилните хора – гласи един от четирите принца на отвореното пространство.
Има и покани, на които просто не можеш да откажеш, без да знаеш защо и как. А може би няма и нужда да знаеш всичко.Търсим ли поканите за онези неща и събития в живота, които истински ни вълнуват и палят? Наскоро съвсем ясно осъзнах за себе си, че приемам покани за участие в събития, проекти и други инициативи по инерция. Защото ме канят приятели, или защото няма как да откажа. Сега практикувам отказване на покани, казването на „не“, с ясното съзнание, че даденото нещо просто не е за мен. Усещането е леко плашещо, но и много приятно – тази твърдост и яснота, да заявиш къде ще влагаш енергията си и къде не, е окриляваща. Тогава остава и време и да видим поканите за онези неща, които истински ни вълнуват.
В началото на сесията домакинът (водещият) задава темата и отваря т.нар. „пазар на идеи“ – там всеки участник има възможност да зададе тема и да я постави в програмата на деня. Така се оформя и дневния ред – не предварително зададен, а въз основа на това, което в дадения момент е важно за хората. Няма на кого да се сърдиш, ако твоята тема не е в програмата. След споделяне на всички идеи за теми, участниците избират на коя тема да отидат. Няма зададен брой на участниците в дадена група – действа принципът Който и да дойде, това са правилните хора – една тема ще получи толкова внимание, колкото участниците биха искали да инвестират в нея. Дори и да предложите тема и никой да не дойде при вас, може би нейното време не е дошло, или пък това е знак да прекарате време със себе си.
Виждам в ролята на домакина една от ключовите характеристики на лидера – този, който създава условията и пространството за това хората да говорят и работят по нещата, за които наистина им пука, но и оформя в поканата основната тема и посока на разговорите. Оттам нататък е важно да се позволи и по-голяма степен на самоорганизация. Страхът ни от загуба на контрол върху събитията рядко ни позволява да оставим хората да поемат споделена отговорност за организацията. А те могат да го правят много добре, но само за теми, които са важни за тях. Пример са важни обществени кампании и протести, които успяват за часове да съберат хиляди хора, без да имат формален лидер или разписан план.
Въпреки, че има ориентировъчни рамки на груповите сесии действат другите два принципа - Когато и да започне, това е точното време и Когато свърши, свършва. Те произтичат от презумпцията, че креативността и съзиданието не се движат по строго планиран график. Едно от най-глупавите неща, които можем да направим е да ограничим времето на група, която разпалено и оживено работи и създава нещо ново, или пък насилствено да удължаваме времето на разговор, в който просто липсва енергията и общото желание.
Най-предизвикателният (според мен) принцип звучи така –каквото и да се случи, е единственото нещо, което е могло да се случи. В начина, по който сме възпитани и обучени търсенето на грешки в миналото (консултантите ги наричат анализи:) е признак на интелигентност. Доста разсъждавам по този принцип и си мисля, че той не означава, да не се учим от миналото, а по-скоро да се опитаме да осъзнаем собствената си реакция към това, което се е случило. И всъщност се свежда до нещо много просто – няма как да промениш миналото.
Законът на двата крака действа по време на цялата среща – всеки е напълно свободен (и отговорен!) да бъде там, където смята, че допринася или учи. Иначе няма смисъл да е там.
Моето пожелание към хората е по-често да прилагат закона и да ползват разумно (и със сърце) двата си крака!
Антон Вълков
Как протича една сесия при Технологията на отвореното пространство?
Преди всичко е поканата. Тя е нещо много повече от файл или писмо, което получаваме. Това е онзи по-дълбок замисъл, въпрос или търсене на организатора на срещата, което той отправя към потенциалните участници. Поканата не е реклама, нито агитация. Тя е споделяне и приканване за общо действие. Дали да откликнете на нея зависи изцяло от вас. Съответно ако вие каните – никога не знаете кой точно ще се появи. Който и да дойде, това са правилните хора – гласи един от четирите принца на отвореното пространство.
Има и покани, на които просто не можеш да откажеш, без да знаеш защо и как. А може би няма и нужда да знаеш всичко.Търсим ли поканите за онези неща и събития в живота, които истински ни вълнуват и палят? Наскоро съвсем ясно осъзнах за себе си, че приемам покани за участие в събития, проекти и други инициативи по инерция. Защото ме канят приятели, или защото няма как да откажа. Сега практикувам отказване на покани, казването на „не“, с ясното съзнание, че даденото нещо просто не е за мен. Усещането е леко плашещо, но и много приятно – тази твърдост и яснота, да заявиш къде ще влагаш енергията си и къде не, е окриляваща. Тогава остава и време и да видим поканите за онези неща, които истински ни вълнуват.
В началото на сесията домакинът (водещият) задава темата и отваря т.нар. „пазар на идеи“ – там всеки участник има възможност да зададе тема и да я постави в програмата на деня. Така се оформя и дневния ред – не предварително зададен, а въз основа на това, което в дадения момент е важно за хората. Няма на кого да се сърдиш, ако твоята тема не е в програмата. След споделяне на всички идеи за теми, участниците избират на коя тема да отидат. Няма зададен брой на участниците в дадена група – действа принципът Който и да дойде, това са правилните хора – една тема ще получи толкова внимание, колкото участниците биха искали да инвестират в нея. Дори и да предложите тема и никой да не дойде при вас, може би нейното време не е дошло, или пък това е знак да прекарате време със себе си.
Виждам в ролята на домакина една от ключовите характеристики на лидера – този, който създава условията и пространството за това хората да говорят и работят по нещата, за които наистина им пука, но и оформя в поканата основната тема и посока на разговорите. Оттам нататък е важно да се позволи и по-голяма степен на самоорганизация. Страхът ни от загуба на контрол върху събитията рядко ни позволява да оставим хората да поемат споделена отговорност за организацията. А те могат да го правят много добре, но само за теми, които са важни за тях. Пример са важни обществени кампании и протести, които успяват за часове да съберат хиляди хора, без да имат формален лидер или разписан план.
Въпреки, че има ориентировъчни рамки на груповите сесии действат другите два принципа - Когато и да започне, това е точното време и Когато свърши, свършва. Те произтичат от презумпцията, че креативността и съзиданието не се движат по строго планиран график. Едно от най-глупавите неща, които можем да направим е да ограничим времето на група, която разпалено и оживено работи и създава нещо ново, или пък насилствено да удължаваме времето на разговор, в който просто липсва енергията и общото желание.
Най-предизвикателният (според мен) принцип звучи така –каквото и да се случи, е единственото нещо, което е могло да се случи. В начина, по който сме възпитани и обучени търсенето на грешки в миналото (консултантите ги наричат анализи:) е признак на интелигентност. Доста разсъждавам по този принцип и си мисля, че той не означава, да не се учим от миналото, а по-скоро да се опитаме да осъзнаем собствената си реакция към това, което се е случило. И всъщност се свежда до нещо много просто – няма как да промениш миналото.
Законът на двата крака действа по време на цялата среща – всеки е напълно свободен (и отговорен!) да бъде там, където смята, че допринася или учи. Иначе няма смисъл да е там.
Моето пожелание към хората е по-често да прилагат закона и да ползват разумно (и със сърце) двата си крака!
Антон Вълков